82 години от 9 септември 1944 г.: Какво се случи и защо България все още спори за това
Днес се навършват осемдесет и две години от събитията от 9 септември 1944 г., а България все още няма общоприето название за тях. За Българската социалистическа партия и формациите около нея тази дата остава победа над правителство, съюзено с нацистка Германия.
За по-голямата част от парламентарната десница и центъра тя е началото на четиридесет и пет години тоталитарно управление и най-голямата национална катастрофа на ХХ век. Преди 1989 г. в училищата тя се изучаваше като Народно въстание или Социалистическа революция и се отбелязваше като национален празник. Оттогава насам е наричана преврат, съветски подкрепено завземане на властта или просто „девети“, и изобщо не е празник.
До края на август 1944 г. положението на България е станало несъстоятелно. Страната се е присъединила към Оста през 1941 г. и е окупирала територии в Югославска Македония и гръцка Тракия, но никога не е изпращала войски да воюват срещу Съветския съюз на Източния фронт, а дипломатическите отношения с Москва никога не са били прекъсвани. На 26 август правителството на Иван Багрянов устно обявява неутралитет, докато Червената армия напредва през Румъния. Великобритания и Съветският съюз оценяват това като недостатъчно. Багрянов подава оставка и на 2 септември е заменен от Константин Муравиев от БЗНС, който продължава преговорите за примирие със западните съюзници, нарежда на германските войски да напуснат страната и в крайна сметка обявява война на Германия.
Нищо от това не е достатъчно за Москва. Отечественият фронт — коалиция от комунисти, офицерския кръг „Звено“, земеделци и социалдемократи, в която Българската работническа партия заема водещата позиция — отказва да се присъедини към правителството на Муравиев, а партизанската кампания продължава. На 5 септември Съветският съюз обявява война на България и още същия ден Централният комитет на партията и щабът на Народоосвободителната въстаническа армия започват да планират завземането на властта. Планът е окончателно изготвен на 8 септември.
Това, което се случва през следващите три дни, е мястото, където противоречивите разкази се разминават. На 6 и 7 септември има стачки сред миньорите в Перник и работниците от софийския трамваен транспорт, а в Пловдив и Габрово са обявени общи стачки. Политически затворници са освободени в Плевен, Варна и Сливен. Партизански отряди навлизат в около 170 населени места между 6 и 8 септември, а в редица градове — сред тях Варна и Бургас — силите на Отечествения фронт поемат контрола над местната власт още преди пристигането на съветски части. На 8 септември Червената армия преминава границата в Североизточна България и не среща съпротива. През нощта срещу 9 септември военни части, симпатизиращи на Отечествения фронт, комунистически бойни групи и партизани завземат военното министерство и други ключови сгради в центъра на София. До обяд правителството на Муравиев е свалено, провъзгласено е правителство на Отечествения фронт начело с Кимон Георгиев, а Муравиев и тримата регенти на непълнолетния цар Симеон II са арестувани.
И двете страни могат да посочат реални характеристики на тези събития. Операцията в София е извършена от сравнително малък брой офицери и военни части срещу държава, която почти не оказва съпротива — нещо, което подкрепя определението „преврат“. Стачките и завземането на властта по места в провинцията не са организирани от Москва и в тях има реално вътрешно участие — именно това подчертават онези, които отхвърлят думата „преврат“. Това, което историците не оспорват сериозно, е, че присъствието на Червената армия на българска територия е решаващото условие. Трети украински фронт не извършва самия преврат, но никой не го планира, без да разчита на съветското обявяване на война четири дни по-рано.
Каквото и да се е случило на девети, случилото се през следващите шест месеца е документирано с числа, които практически не са спорни, и представлява най-силното доказателство за начина, по който новите власти възнамеряват да управляват.
Народният съд действа от декември 1944 г. до април 1945 г., създаден извън рамките на действащата тогава Търновска конституция. Той разглежда 135 дела срещу 11 122 обвиняеми и осъжда 9 155 души. От тях 2 730 получават смъртни присъди без право на обжалване, а 1 305 са осъдени на доживотен затвор. На 1 февруари 1945 г. съдът осъжда тримата регенти, сред които княз Кирил — чичо на царя — заедно с осем царски съветници, двадесет и двама министри, шестдесет и седем депутати в Народното събрание и четиридесет и седем генерали и висши офицери. Присъдите са изпълнени още същата нощ в яма от бомбардировка край Софийските централни гробища, а телата са засипани със сгурия; не е воден официален запис за екзекуциите. Професор Александър Станишев, хирург с международна известност, е принуден да удостовери смъртта на всеки един от тях, преди самият той да бъде разстрелян.
Сравнението, което всяка година се прави в България, е справедливо. В Нюрнбергския процес, който протича по същото време срещу ръководството на Третия райх, дванадесет обвиняеми са осъдени на смърт. Българският съд, в страна, която никога не е воювала на Източния фронт, издава повече от двеста пъти по-голям брой смъртни присъди.
Единственият факт, който най-ясно показва за какво е служил Народният съд, е делото срещу Димитър Пешев. Като подпредседател на Народното събрание през март 1943 г. Пешев оглавява парламентарния бунт, който спира депортирането на приблизително 48 000 български евреи — постъпка, за която по-късно Яд Вашем го признава за Праведник на народите. Народният съд го осъжда. Трибунал, който осъжда човека, спрял депортациите, докато представя себе си като инструмент на антифашисткото правосъдие, не извършва разправа с фашизма. Върховният съд на България отменя част от присъдите през 1996 г. поради липса на доказателства, а с решение № 4/1998 Конституционният съд обявява Народния съд за противоконституционен, което означава, че присъдите му могат да бъдат отменяни без индивидуално преразглеждане.
Аргументът, че съдбата на България така или иначе е била предрешена, независимо от действията на българите, е най-силната защита на фаталистичната интерпретация и има реална тежест. Полша е нападната от Германия, което дава повод за война на Великобритания и Франция, воюва през цялата война и въпреки това я завършва в съветската сфера на влияние. Гърция има по-голямо и по-ефективно партизанско движение от България и не става комунистическа — не заради британска симпатия, а защото Лондон не може да допусне съветско влияние край подстъпите към Суец. Споразумението за процентите, постигнато между Чърчил и Сталин в Москва през октомври 1944 г., което определя 75 процента съветско влияние в България и 90 процента британско влияние в Гърция, придава числа на едно разпределение, което вече се е оформяло на терен. Важно е, че това споразумение е сключено месец след 9 септември и следователно не е причина за преврата. То утвърждава онова, което превратът вече е потвърдил.
И все пак твърдението, че изходът категорично е бил неизбежен, се изказва в повечето български коментари по-категорично, отколкото доказателствата позволяват, защото има един контрапример, който фаталистичната интерпретация обикновено пропуска. Финландия води две войни срещу Съветския съюз, губи и двете, отстъпва територии, плаща тежки репарации и приема сериозни ограничения във външната си политика — и въпреки това запазва многопартийната си демокрация, пазарната си икономика и независимостта си през цялата Студена война. Австрия, окупирана от четирите сили, включително от Съветския съюз, възстановява пълния си суверенитет през 1955 г. с договор за неутралитет. Нито един от двата изхода не е бил възможен за България при напълно идентични условия и и двата зависят от обстоятелства, с които София не разполага. Но самото им съществуване означава, че съветската сфера не е била един-единствен детерминистичен механизъм, който поглъща всичко в обсега на Червената армия. В някои случаи е съществувало пространство за маневриране. България е имала много малко такова пространство и е използвала онова, с което е разполагала, късно и зле.
Първият урок е онзи, който българите обикновено пропускат, защото въвлича във вината вътрешни фактори, а не чужди сили. Българската парламентарна демокрация не умира на 9 септември 1944 г. Тя умира на 19 май 1934 г., когато превратът на кръга „Звено“ и Военния съюз разпуска парламента, забранява политическите партии и отменя конституцията. Правителството, създадено тогава, е оглавено от Кимон Георгиев — същия човек, който десетилетие по-късно е поставен за министър-председател от Отечествения фронт. Държава, прекарала вече десет години без функциониращи партии, без свободна преса и без истински избори, няма останала институционална имунна система, когато настъпи истинска криза. Превратът от 1934 г. е далеч по-малко отбелязван и значително по-поучителен.
Вторият урок е свързан с това как една държава се справя със собственото си минало. Народният съд не е запомнен като правосъдие и не само защото процедурите му са били измамни. Процеси, създадени за елиминиране на определена класа, а не за установяване на индивидуална вина, дискредитират самата идея за отговорност и оставят истинските престъпления от периода — включително собствената отговорност на България за депортирането на 11 343 евреи от окупираните територии на Тракия и Македония, предадени на германците и убити в Треблинка — завинаги преплетени с политиката на трибунала, който е трябвало да се занимае с тях. Нищо не е направило честния разговор за военното минало на България по-труден от факта, че първият опит за такъв разговор е бил измама.
Третият урок е свързан със съюзите и тук стандартният български аргумент е основателен дотолкова, доколкото се простира. Членството в Европейския съюз и НАТО представлява реална структурна защита от вид, с който България не е разполагала през 1944 г., и е разумно да се каже, че подобно уреждане не би могло да бъде наложено на страната днес без фундаментална промяна в европейския ред. Там, където аргументът често е преувеличен, е в представянето на членството като автоматично и самодействащо. Съюзите защитават държави, които остават полезни и надеждни за своите партньори, а оцеляването на Финландия през 1944 г. се дължи не по-малко на действията на самите финландци, отколкото на действията на когото и да било в тяхна полза.
Четвъртият урок е най-неудобният. България никога не е завършвала националния си разговор за комунистическия период и именно затова годишнината всяка година през септември поражда същия спор, вместо установено разбиране. Писателката Теодора Димова дава най-точната диагноза, когато я питат защо спорът за комунизма не е приключил: тя отговаря, че той никога не е започвал и именно затова миналото продължава да се връща. Премахването на Паметника на Съветската армия в София през декември 2023 г., решено от Столичния общински съвет още през 1990 г. и отлагано от всяко правителство в продължение на тридесет и три години, показва това по-добре от всякакъв коментар. Проучване от октомври 2023 г. установява, че 30,7 процента искат паметникът да остане на мястото си, 27,8 процента искат да бъде преместен в музей, а 22 процента искат да бъде унищожен — което не е държава, достигнала до единно заключение.
Правителство, което вече е обявило война на Германия и води преговори за примирие, е свалено четири дни след като чужда сила му обявява война, от сили, които са планирали операцията още от деня на това обявяване, а държавата, която те създават, впоследствие екзекутира политическата класа на държавата, която са заменили. Вътрешното участие е реално, стачките и завземането на властта по места не са организирани от Москва и нищо от това не променя решаващото условие. 9 септември е преврат, който част от населението приветства — нещо различно от революция и много различно от освобождение.
За по-голямата част от парламентарната десница и центъра тя е началото на четиридесет и пет години тоталитарно управление и най-голямата национална катастрофа на ХХ век. Преди 1989 г. в училищата тя се изучаваше като Народно въстание или Социалистическа революция и се отбелязваше като национален празник. Оттогава насам е наричана преврат, съветски подкрепено завземане на властта или просто „девети“, и изобщо не е празник.
До края на август 1944 г. положението на България е станало несъстоятелно. Страната се е присъединила към Оста през 1941 г. и е окупирала територии в Югославска Македония и гръцка Тракия, но никога не е изпращала войски да воюват срещу Съветския съюз на Източния фронт, а дипломатическите отношения с Москва никога не са били прекъсвани. На 26 август правителството на Иван Багрянов устно обявява неутралитет, докато Червената армия напредва през Румъния. Великобритания и Съветският съюз оценяват това като недостатъчно. Багрянов подава оставка и на 2 септември е заменен от Константин Муравиев от БЗНС, който продължава преговорите за примирие със западните съюзници, нарежда на германските войски да напуснат страната и в крайна сметка обявява война на Германия.
Нищо от това не е достатъчно за Москва. Отечественият фронт — коалиция от комунисти, офицерския кръг „Звено“, земеделци и социалдемократи, в която Българската работническа партия заема водещата позиция — отказва да се присъедини към правителството на Муравиев, а партизанската кампания продължава. На 5 септември Съветският съюз обявява война на България и още същия ден Централният комитет на партията и щабът на Народоосвободителната въстаническа армия започват да планират завземането на властта. Планът е окончателно изготвен на 8 септември.
Това, което се случва през следващите три дни, е мястото, където противоречивите разкази се разминават. На 6 и 7 септември има стачки сред миньорите в Перник и работниците от софийския трамваен транспорт, а в Пловдив и Габрово са обявени общи стачки. Политически затворници са освободени в Плевен, Варна и Сливен. Партизански отряди навлизат в около 170 населени места между 6 и 8 септември, а в редица градове — сред тях Варна и Бургас — силите на Отечествения фронт поемат контрола над местната власт още преди пристигането на съветски части. На 8 септември Червената армия преминава границата в Североизточна България и не среща съпротива. През нощта срещу 9 септември военни части, симпатизиращи на Отечествения фронт, комунистически бойни групи и партизани завземат военното министерство и други ключови сгради в центъра на София. До обяд правителството на Муравиев е свалено, провъзгласено е правителство на Отечествения фронт начело с Кимон Георгиев, а Муравиев и тримата регенти на непълнолетния цар Симеон II са арестувани.
И двете страни могат да посочат реални характеристики на тези събития. Операцията в София е извършена от сравнително малък брой офицери и военни части срещу държава, която почти не оказва съпротива — нещо, което подкрепя определението „преврат“. Стачките и завземането на властта по места в провинцията не са организирани от Москва и в тях има реално вътрешно участие — именно това подчертават онези, които отхвърлят думата „преврат“. Това, което историците не оспорват сериозно, е, че присъствието на Червената армия на българска територия е решаващото условие. Трети украински фронт не извършва самия преврат, но никой не го планира, без да разчита на съветското обявяване на война четири дни по-рано.
Каквото и да се е случило на девети, случилото се през следващите шест месеца е документирано с числа, които практически не са спорни, и представлява най-силното доказателство за начина, по който новите власти възнамеряват да управляват.
Народният съд действа от декември 1944 г. до април 1945 г., създаден извън рамките на действащата тогава Търновска конституция. Той разглежда 135 дела срещу 11 122 обвиняеми и осъжда 9 155 души. От тях 2 730 получават смъртни присъди без право на обжалване, а 1 305 са осъдени на доживотен затвор. На 1 февруари 1945 г. съдът осъжда тримата регенти, сред които княз Кирил — чичо на царя — заедно с осем царски съветници, двадесет и двама министри, шестдесет и седем депутати в Народното събрание и четиридесет и седем генерали и висши офицери. Присъдите са изпълнени още същата нощ в яма от бомбардировка край Софийските централни гробища, а телата са засипани със сгурия; не е воден официален запис за екзекуциите. Професор Александър Станишев, хирург с международна известност, е принуден да удостовери смъртта на всеки един от тях, преди самият той да бъде разстрелян.
Сравнението, което всяка година се прави в България, е справедливо. В Нюрнбергския процес, който протича по същото време срещу ръководството на Третия райх, дванадесет обвиняеми са осъдени на смърт. Българският съд, в страна, която никога не е воювала на Източния фронт, издава повече от двеста пъти по-голям брой смъртни присъди.
Единственият факт, който най-ясно показва за какво е служил Народният съд, е делото срещу Димитър Пешев. Като подпредседател на Народното събрание през март 1943 г. Пешев оглавява парламентарния бунт, който спира депортирането на приблизително 48 000 български евреи — постъпка, за която по-късно Яд Вашем го признава за Праведник на народите. Народният съд го осъжда. Трибунал, който осъжда човека, спрял депортациите, докато представя себе си като инструмент на антифашисткото правосъдие, не извършва разправа с фашизма. Върховният съд на България отменя част от присъдите през 1996 г. поради липса на доказателства, а с решение № 4/1998 Конституционният съд обявява Народния съд за противоконституционен, което означава, че присъдите му могат да бъдат отменяни без индивидуално преразглеждане.
Аргументът, че съдбата на България така или иначе е била предрешена, независимо от действията на българите, е най-силната защита на фаталистичната интерпретация и има реална тежест. Полша е нападната от Германия, което дава повод за война на Великобритания и Франция, воюва през цялата война и въпреки това я завършва в съветската сфера на влияние. Гърция има по-голямо и по-ефективно партизанско движение от България и не става комунистическа — не заради британска симпатия, а защото Лондон не може да допусне съветско влияние край подстъпите към Суец. Споразумението за процентите, постигнато между Чърчил и Сталин в Москва през октомври 1944 г., което определя 75 процента съветско влияние в България и 90 процента британско влияние в Гърция, придава числа на едно разпределение, което вече се е оформяло на терен. Важно е, че това споразумение е сключено месец след 9 септември и следователно не е причина за преврата. То утвърждава онова, което превратът вече е потвърдил.
И все пак твърдението, че изходът категорично е бил неизбежен, се изказва в повечето български коментари по-категорично, отколкото доказателствата позволяват, защото има един контрапример, който фаталистичната интерпретация обикновено пропуска. Финландия води две войни срещу Съветския съюз, губи и двете, отстъпва територии, плаща тежки репарации и приема сериозни ограничения във външната си политика — и въпреки това запазва многопартийната си демокрация, пазарната си икономика и независимостта си през цялата Студена война. Австрия, окупирана от четирите сили, включително от Съветския съюз, възстановява пълния си суверенитет през 1955 г. с договор за неутралитет. Нито един от двата изхода не е бил възможен за България при напълно идентични условия и и двата зависят от обстоятелства, с които София не разполага. Но самото им съществуване означава, че съветската сфера не е била един-единствен детерминистичен механизъм, който поглъща всичко в обсега на Червената армия. В някои случаи е съществувало пространство за маневриране. България е имала много малко такова пространство и е използвала онова, с което е разполагала, късно и зле.
Първият урок е онзи, който българите обикновено пропускат, защото въвлича във вината вътрешни фактори, а не чужди сили. Българската парламентарна демокрация не умира на 9 септември 1944 г. Тя умира на 19 май 1934 г., когато превратът на кръга „Звено“ и Военния съюз разпуска парламента, забранява политическите партии и отменя конституцията. Правителството, създадено тогава, е оглавено от Кимон Георгиев — същия човек, който десетилетие по-късно е поставен за министър-председател от Отечествения фронт. Държава, прекарала вече десет години без функциониращи партии, без свободна преса и без истински избори, няма останала институционална имунна система, когато настъпи истинска криза. Превратът от 1934 г. е далеч по-малко отбелязван и значително по-поучителен.
Вторият урок е свързан с това как една държава се справя със собственото си минало. Народният съд не е запомнен като правосъдие и не само защото процедурите му са били измамни. Процеси, създадени за елиминиране на определена класа, а не за установяване на индивидуална вина, дискредитират самата идея за отговорност и оставят истинските престъпления от периода — включително собствената отговорност на България за депортирането на 11 343 евреи от окупираните територии на Тракия и Македония, предадени на германците и убити в Треблинка — завинаги преплетени с политиката на трибунала, който е трябвало да се занимае с тях. Нищо не е направило честния разговор за военното минало на България по-труден от факта, че първият опит за такъв разговор е бил измама.
Третият урок е свързан със съюзите и тук стандартният български аргумент е основателен дотолкова, доколкото се простира. Членството в Европейския съюз и НАТО представлява реална структурна защита от вид, с който България не е разполагала през 1944 г., и е разумно да се каже, че подобно уреждане не би могло да бъде наложено на страната днес без фундаментална промяна в европейския ред. Там, където аргументът често е преувеличен, е в представянето на членството като автоматично и самодействащо. Съюзите защитават държави, които остават полезни и надеждни за своите партньори, а оцеляването на Финландия през 1944 г. се дължи не по-малко на действията на самите финландци, отколкото на действията на когото и да било в тяхна полза.
Четвъртият урок е най-неудобният. България никога не е завършвала националния си разговор за комунистическия период и именно затова годишнината всяка година през септември поражда същия спор, вместо установено разбиране. Писателката Теодора Димова дава най-точната диагноза, когато я питат защо спорът за комунизма не е приключил: тя отговаря, че той никога не е започвал и именно затова миналото продължава да се връща. Премахването на Паметника на Съветската армия в София през декември 2023 г., решено от Столичния общински съвет още през 1990 г. и отлагано от всяко правителство в продължение на тридесет и три години, показва това по-добре от всякакъв коментар. Проучване от октомври 2023 г. установява, че 30,7 процента искат паметникът да остане на мястото си, 27,8 процента искат да бъде преместен в музей, а 22 процента искат да бъде унищожен — което не е държава, достигнала до единно заключение.
Правителство, което вече е обявило война на Германия и води преговори за примирие, е свалено четири дни след като чужда сила му обявява война, от сили, които са планирали операцията още от деня на това обявяване, а държавата, която те създават, впоследствие екзекутира политическата класа на държавата, която са заменили. Вътрешното участие е реално, стачките и завземането на властта по места не са организирани от Москва и нищо от това не променя решаващото условие. 9 септември е преврат, който част от населението приветства — нещо различно от революция и много различно от освобождение.
Тагове
Харесвате това, което правим?
Станете част от общността на BG Firmi във Viber
