Ръководителят на Българската народна банка разкритикува остро правителството
Предложенията за промени в данъчното законодателство са част от бюджетния процес. Решенията по тях са в правомощията на правителството и Народното събрание. БНБ не заема страна в политическия дебат относно бюджетните приоритети. Нейната роля е да представи професионална оценка на възможните последици от предложената мярка за финансовата система и икономиката.
Тези последици засягат финансовите условия, кредитирането, устойчивостта на банковата система и взаимодействието между фискалната политика и икономическия растеж. От тази гледна точка предложението за допълнително облагане на банковите печалби заслужава по-задълбочен анализ.
По същество става дума за увеличававане на данъчното облагане на банковата дейност. Определянето му като данък върху „свръхпечалбите“ не променя този факт. Въпросът е дали очакваният фискален ефект компенсира последиците за финансовото посредничество и икономиката. Отговорът изисква повече от чисто счетоводна сметка.
Предложеният механизъм има ясна бюджетна логика: определя се база въз основа на историческите печалби, към нея се добавя законово установен праг, а печалбата над този праг се облага допълнително. Очакваните приходи за бюджета са сравнително лесни за изчисляване.
Макроикономическата сметка обаче е по-различна.
Печалбата на банката е данъчна основа, но същевременно е и важен вътрешен източник за натрупване на капитал. Именно капиталът определя способността на банката да поема риск, да кредитира икономиката и да абсорбира загуби при неблагоприятно развитие. Затова БНБ изисква от банките да натрупват капиталови буфери в добрата фаза на икономическия цикъл – за да разполагат с тях, когато настъпи лошата.
През 2020 г. тази логика беше подложена на сериозно изпитание. БНБ предприе мерки за укрепване на капитала и ликвидността, а банките въведоха частен мораториум върху плащанията по кредитите. Към септември отлагането на плащанията обхващаше кредити за над 9 млрд. лева. Натрупаните буфери позволиха на банките да поемат временния натиск, като същевременно дадоха на бизнеса и домакинствата време да преодолеят шока.
Затова текущите банкови печалби не са просто доход, който може да бъде разпределен. Част от тях служат за укрепване на капитала, подпомагат кредитирането и повишават устойчивостта на системата при евентуален бъдещ шок. Това прави определянето на „свръхпечалбите“ по-сложно от простото сравнение на две счетоводни величини.
Референтният период 2020–2025 г. включва пандемията, необичайно ниските лихвени проценти, инфлационния и енергийния шок, както и последвалата рязка промяна в лихвената среда. Началото на 2020 г. беше кризисен период, през който банковите печалби рязко спаднаха. Включването на тази година в историческата средна стойност може да доведе до това част от последвалото възстановяване да бъде определена като „свръхпечалба“.
През същия период нараснаха банковите баланси, кредитните портфейли и капиталът, а в отделни институции настъпиха значителни структурни промени.
При тези условия номиналната печалба през 2027 г. и средната номинална печалба за предходните шест години не са пряко съпоставими. По-високата абсолютна печалба може да включва икономическа рента, но може също да отразява нормална възвръщаемост върху по-голям капитал, по-голям баланс и поет допълнителен риск. Разграничаването между тези фактори изисква икономически анализ, а не предварително нормативно предположение.
По-важният въпрос е какво ще се случи след въвеждането на данъка.
Формално данъкът се плаща от банките, но икономическата тежест не е задължително да остане върху тях. Банките могат да реагират чрез по-ниски дивиденти – вариантът с най-ограничен макроикономически ефект. Реакцията обаче може да се изрази и в по-висока цена на кредитите, по-строги кредитни стандарти, промени в условията по депозитите или в структурата на активите. В такъв случай част от тежестта ще бъде прехвърлена върху клиентите.
За домакинствата това може да означава по-скъпи или по-труднодостъпни кредити, а за предприятията – по-висока цена на капитала. Именно тази цена влияе върху това кои инвестиционни проекти ще бъдат реализирани. Банките са каналът, през който финансовите ресурси достигат до икономиката. Следователно допълнителното облагане на банковото посредничество може до известна степен да повиши цената на финансовото посредничество. Степента на този ефект зависи от конкуренцията, капиталовата позиция на отделните банки и фазата на кредитния цикъл. Тя трябва да бъде измерена, а не предполагана.
Международният опит също дава основания за предпазливост. В Унгария извънредното облагане на банките, въведено първоначално като временна мярка, впоследствие беше продължено и променяно наред с други интервенции на кредитния пазар. Не би било правилно високата цена на кредитите там да се обяснява само с един данък – лихвените проценти отразяват преди всичко паричните условия, инфлацията и рисковата премия. Но съчетанието от различни политики е показателно: пазарното финансиране за предприятията остава скъпо, а държавата частично компенсира това чрез субсидирани кредитни програми.
България няма причина да следва подобен модел – първо да увеличава цената на финансовото посредничество, а след това да субсидира кредитирането с публични средства. Еврозоната създава възможност за по-ниска рискова премия, по-дълбока финансова интеграция и по-добри условия за частния сектор. Непредвидимите промени в данъчната политика създават несигурност за инвеститорите, а когато променят условията за кредитиране, могат да повлияят и върху предаването на общата парична политика към икономиката. Икономическата политика трябва да се възползва от предимствата на еврозоната.
Съществува и втори канал на въздействие. Българските банки са сред основните институционални инвеститори в държавни ценни книжа. Същият банков баланс, който финансира предприятията и домакинствата, участва и във финансирането на държавата.
При по-висока цена на капитала и по-ограничени ресурси банките могат да предпочетат нискорискови експозиции към държавата пред кредитирането на частния сектор. Така по-високите бюджетни приходи могат да бъдат съпроводени от по-слабо финансиране на частната икономика. Ако пък банките ограничат увеличаването на експозициите си към държавен дълг, ефектът може да се прояви чрез по-висока цена на държавното финансиране.
И двата ефекта са важни, особено когато държавата има значителна нужда от ново дългово финансиране. Тук се откроява и времевият дисбаланс: приходът от извънредния данък може да бъде еднократен, докато по-високата лихва по дългосрочния държавен дълг ще се плаща през целия срок на този дълг. Затова оценката на мярката трябва да включва както приходите за бюджета, така и разходите за неговото финансиране.
Същото важи и за икономическия растеж. Ако по-високото данъчно облагане доведе до по-скъпо или по-селективно кредитиране, ефектът ще се усети върху инвестициите и потреблението. По-слабата икономическа активност означава по-малка данъчна база за ДДС, корпоративния данък, данъците върху доходите и социалноосигурителните вноски. Брутният данъчен приход и нетният фискален ефект са две различни величини.
След присъединяването към еврозоната основният икономически въпрос пред България вече не е валутният режим. Въпросът е как да ускорим инвестициите, повишаването на производителността и реалната конвергенция. Основният двигател на този процес трябва да бъде частният сектор. Това предполага предвидима данъчна среда, дисциплинирана фискална политика и финансов сектор, способен да насочва ресурсите към продуктивни частни инвестиции. Увеличаването на данъчната тежест върху този процес трябва да бъде внимателно обосновано.
Има и въпрос на съгласуваност между отделните политики. Макропруденциалната политика изисква от банките да изграждат капиталови буфери при силна кредитна активност и висока рентабилност. Фискалната политика същевременно предлага да бъде отнета част от ресурса, от който тези буфери се формират. Двете политики имат различни цели, но общият им ефект върху банковия капитал трябва да бъде оценен.
Същевременно отслабването на фискалните буфери ограничава възможностите за реакция при бъдещ шок. Този риск не бива да се увеличава и чрез намаляване на банковите буфери. Ако и двата вида резерви намалеят едновременно, държавата ще има по-малко възможности да смекчи последиците от кризата, а банките ще разполагат с по-малък капацитет да поддържат кредитирането. Това би направило икономиката и страната по-уязвими към неблагоприятни развития.
Въпросът не е дали банковата система може да понесе допълнителния данък. Тя е добре капитализирана, ликвидна и печеливша; няма основание дебатът да се представя като въпрос на непосредствена финансова стабилност. Въпросът е дали мярката води до по-добър общ икономически резултат. Именно това е по-високият стандарт, който трябва да прилагаме.
Преди да бъде взето окончателно решение, непосредствената бюджетна оценка трябва да бъде допълнена с анализ на въздействието върху капитала, кредитирането, лихвените условия, инвестициите, икономическия растеж, останалите данъчни приходи и цената на държавното финансиране. Анализът трябва да включва базов и неблагоприятен сценарий, както и да отчита взаимодействието с макропруденциалната и паричната политика. Само тогава може да бъде оценен действителният нетен ефект.
Това не е аргумент в защита на банковите печалби, нито е аргумент срещу правото на правителството да предлага промени в данъчната политика. Това е аргумент за начина, по който трябва да се вземат подобни решения.
Повишаването на данъците има цена. Когато данъкът е върху финансовото посредничество, част от тази цена може да бъде прехвърлена върху данъкоплатците.
Затова въпросът не е само колко може да бъде събрано от банките през 2027 г. Въпросът е каква ще бъде цената за кредитите, инвестициите и икономическия растеж – и какъв ще бъде нетният ефект върху публичните финанси, след като тази цена бъде отчетена.
Именно това е разликата между счетоводния подход и макроикономическата политика.
Тези последици засягат финансовите условия, кредитирането, устойчивостта на банковата система и взаимодействието между фискалната политика и икономическия растеж. От тази гледна точка предложението за допълнително облагане на банковите печалби заслужава по-задълбочен анализ.
По същество става дума за увеличававане на данъчното облагане на банковата дейност. Определянето му като данък върху „свръхпечалбите“ не променя този факт. Въпросът е дали очакваният фискален ефект компенсира последиците за финансовото посредничество и икономиката. Отговорът изисква повече от чисто счетоводна сметка.
Предложеният механизъм има ясна бюджетна логика: определя се база въз основа на историческите печалби, към нея се добавя законово установен праг, а печалбата над този праг се облага допълнително. Очакваните приходи за бюджета са сравнително лесни за изчисляване.
Макроикономическата сметка обаче е по-различна.
Печалбата на банката е данъчна основа, но същевременно е и важен вътрешен източник за натрупване на капитал. Именно капиталът определя способността на банката да поема риск, да кредитира икономиката и да абсорбира загуби при неблагоприятно развитие. Затова БНБ изисква от банките да натрупват капиталови буфери в добрата фаза на икономическия цикъл – за да разполагат с тях, когато настъпи лошата.
През 2020 г. тази логика беше подложена на сериозно изпитание. БНБ предприе мерки за укрепване на капитала и ликвидността, а банките въведоха частен мораториум върху плащанията по кредитите. Към септември отлагането на плащанията обхващаше кредити за над 9 млрд. лева. Натрупаните буфери позволиха на банките да поемат временния натиск, като същевременно дадоха на бизнеса и домакинствата време да преодолеят шока.
Затова текущите банкови печалби не са просто доход, който може да бъде разпределен. Част от тях служат за укрепване на капитала, подпомагат кредитирането и повишават устойчивостта на системата при евентуален бъдещ шок. Това прави определянето на „свръхпечалбите“ по-сложно от простото сравнение на две счетоводни величини.
Референтният период 2020–2025 г. включва пандемията, необичайно ниските лихвени проценти, инфлационния и енергийния шок, както и последвалата рязка промяна в лихвената среда. Началото на 2020 г. беше кризисен период, през който банковите печалби рязко спаднаха. Включването на тази година в историческата средна стойност може да доведе до това част от последвалото възстановяване да бъде определена като „свръхпечалба“.
През същия период нараснаха банковите баланси, кредитните портфейли и капиталът, а в отделни институции настъпиха значителни структурни промени.
При тези условия номиналната печалба през 2027 г. и средната номинална печалба за предходните шест години не са пряко съпоставими. По-високата абсолютна печалба може да включва икономическа рента, но може също да отразява нормална възвръщаемост върху по-голям капитал, по-голям баланс и поет допълнителен риск. Разграничаването между тези фактори изисква икономически анализ, а не предварително нормативно предположение.
По-важният въпрос е какво ще се случи след въвеждането на данъка.
Формално данъкът се плаща от банките, но икономическата тежест не е задължително да остане върху тях. Банките могат да реагират чрез по-ниски дивиденти – вариантът с най-ограничен макроикономически ефект. Реакцията обаче може да се изрази и в по-висока цена на кредитите, по-строги кредитни стандарти, промени в условията по депозитите или в структурата на активите. В такъв случай част от тежестта ще бъде прехвърлена върху клиентите.
За домакинствата това може да означава по-скъпи или по-труднодостъпни кредити, а за предприятията – по-висока цена на капитала. Именно тази цена влияе върху това кои инвестиционни проекти ще бъдат реализирани. Банките са каналът, през който финансовите ресурси достигат до икономиката. Следователно допълнителното облагане на банковото посредничество може до известна степен да повиши цената на финансовото посредничество. Степента на този ефект зависи от конкуренцията, капиталовата позиция на отделните банки и фазата на кредитния цикъл. Тя трябва да бъде измерена, а не предполагана.
Международният опит също дава основания за предпазливост. В Унгария извънредното облагане на банките, въведено първоначално като временна мярка, впоследствие беше продължено и променяно наред с други интервенции на кредитния пазар. Не би било правилно високата цена на кредитите там да се обяснява само с един данък – лихвените проценти отразяват преди всичко паричните условия, инфлацията и рисковата премия. Но съчетанието от различни политики е показателно: пазарното финансиране за предприятията остава скъпо, а държавата частично компенсира това чрез субсидирани кредитни програми.
България няма причина да следва подобен модел – първо да увеличава цената на финансовото посредничество, а след това да субсидира кредитирането с публични средства. Еврозоната създава възможност за по-ниска рискова премия, по-дълбока финансова интеграция и по-добри условия за частния сектор. Непредвидимите промени в данъчната политика създават несигурност за инвеститорите, а когато променят условията за кредитиране, могат да повлияят и върху предаването на общата парична политика към икономиката. Икономическата политика трябва да се възползва от предимствата на еврозоната.
Съществува и втори канал на въздействие. Българските банки са сред основните институционални инвеститори в държавни ценни книжа. Същият банков баланс, който финансира предприятията и домакинствата, участва и във финансирането на държавата.
При по-висока цена на капитала и по-ограничени ресурси банките могат да предпочетат нискорискови експозиции към държавата пред кредитирането на частния сектор. Така по-високите бюджетни приходи могат да бъдат съпроводени от по-слабо финансиране на частната икономика. Ако пък банките ограничат увеличаването на експозициите си към държавен дълг, ефектът може да се прояви чрез по-висока цена на държавното финансиране.
И двата ефекта са важни, особено когато държавата има значителна нужда от ново дългово финансиране. Тук се откроява и времевият дисбаланс: приходът от извънредния данък може да бъде еднократен, докато по-високата лихва по дългосрочния държавен дълг ще се плаща през целия срок на този дълг. Затова оценката на мярката трябва да включва както приходите за бюджета, така и разходите за неговото финансиране.
Същото важи и за икономическия растеж. Ако по-високото данъчно облагане доведе до по-скъпо или по-селективно кредитиране, ефектът ще се усети върху инвестициите и потреблението. По-слабата икономическа активност означава по-малка данъчна база за ДДС, корпоративния данък, данъците върху доходите и социалноосигурителните вноски. Брутният данъчен приход и нетният фискален ефект са две различни величини.
След присъединяването към еврозоната основният икономически въпрос пред България вече не е валутният режим. Въпросът е как да ускорим инвестициите, повишаването на производителността и реалната конвергенция. Основният двигател на този процес трябва да бъде частният сектор. Това предполага предвидима данъчна среда, дисциплинирана фискална политика и финансов сектор, способен да насочва ресурсите към продуктивни частни инвестиции. Увеличаването на данъчната тежест върху този процес трябва да бъде внимателно обосновано.
Има и въпрос на съгласуваност между отделните политики. Макропруденциалната политика изисква от банките да изграждат капиталови буфери при силна кредитна активност и висока рентабилност. Фискалната политика същевременно предлага да бъде отнета част от ресурса, от който тези буфери се формират. Двете политики имат различни цели, но общият им ефект върху банковия капитал трябва да бъде оценен.
Същевременно отслабването на фискалните буфери ограничава възможностите за реакция при бъдещ шок. Този риск не бива да се увеличава и чрез намаляване на банковите буфери. Ако и двата вида резерви намалеят едновременно, държавата ще има по-малко възможности да смекчи последиците от кризата, а банките ще разполагат с по-малък капацитет да поддържат кредитирането. Това би направило икономиката и страната по-уязвими към неблагоприятни развития.
Въпросът не е дали банковата система може да понесе допълнителния данък. Тя е добре капитализирана, ликвидна и печеливша; няма основание дебатът да се представя като въпрос на непосредствена финансова стабилност. Въпросът е дали мярката води до по-добър общ икономически резултат. Именно това е по-високият стандарт, който трябва да прилагаме.
Преди да бъде взето окончателно решение, непосредствената бюджетна оценка трябва да бъде допълнена с анализ на въздействието върху капитала, кредитирането, лихвените условия, инвестициите, икономическия растеж, останалите данъчни приходи и цената на държавното финансиране. Анализът трябва да включва базов и неблагоприятен сценарий, както и да отчита взаимодействието с макропруденциалната и паричната политика. Само тогава може да бъде оценен действителният нетен ефект.
Това не е аргумент в защита на банковите печалби, нито е аргумент срещу правото на правителството да предлага промени в данъчната политика. Това е аргумент за начина, по който трябва да се вземат подобни решения.
Повишаването на данъците има цена. Когато данъкът е върху финансовото посредничество, част от тази цена може да бъде прехвърлена върху данъкоплатците.
Затова въпросът не е само колко може да бъде събрано от банките през 2027 г. Въпросът е каква ще бъде цената за кредитите, инвестициите и икономическия растеж – и какъв ще бъде нетният ефект върху публичните финанси, след като тази цена бъде отчетена.
Именно това е разликата между счетоводния подход и макроикономическата политика.
Тагове
Харесвате това, което правим?
Станете част от общността на BG Firmi във Viber
